„Младежта извън нормите“ като зов, всеки един от тях да намери своето място в езика, да могат да изкажат това, от което се срамуват и не могат да споделят със своите родители. Клиниката извън нормите е свързана преди всичко с невъзможността да се разпознае едно ново желание в тялото с появата на сексуалността, което завладява мислите им. Определението за думата норма е правило, канон, установен ред. От тук идва и значението на думата нормален, тоест съобразено с нормата, прилагателно за психически здрав човек. Семейството като конституция е система, която определя правата и задълженията на своите членове. Сама по себе си думата конституция в единствено число означава съвкупност от анатомични и функционални особености на човек, строеж, основа. Всяко общество се сблъсква с непрекъсната промяна и адаптация на новото време, в което се поставя под въпрос познанието и основата се разклаща. Психоаналитикът Жак–Ален Милер казва, че „има нещо, като една предварителност на позицията на „възрастния в детето“. В нашата практика се сблъскваме с тази предварителност, когато родителите говорят за своите юноши, че са невъзможни, правят неща, които не са нормални, с тях не може да се говори, отказвам да се боря с него или с нея, държи се странно, не може да общува, разсеян е, не ме слуша и прави грешки, изпуснах контрола и т. н. Това е възрастта, в която младежите не могат да назоват усещанията си в тялото и се опитват да изобретят език. Психоаналитикът Филип Лакаде нарича този език, „език на автентичността“, който е свързан с тялото и влеченията. Това е възрастта, в която сексуалността на юношата поставя под въпрос порядъка в семейството. Съвременното семейство варира в широк диапазон от съжителство, роли и функции, което би затруднило още повече юношата да разпознае авторитета. По този начин възрастният изключва юношата в процеса на препредаване на знание, което само по себе си отстранява субекта от семейната йерархия и той ще търси знанието навън, за да се изправи пред празнотата на познанието. Опитвайки се да бъдем еманципирани, независими, можещи, справящи се, като че ли в употребата на езика все повече липсва назоваването на усещания, чувства и емоции, а само така юношата може да разбере как се справя авторитетът, какво прави, какво казва и това поражда още повече смущения у него. Когато не разбираме нещо или не знаем, не означава, че не трябва да говорим, тъй като не можем да намерим дефиниция. Невъзможно е да контролираме непрекъснато, като „обличаме“ усещанията и поведението в норми,правила и ред, но е възможно да предоставим пространство, в което юношата да говори за онова, което му идва в повече и то е извън нормите на семейната конституция, за да изобрети своя начин и норми да се справи с това, което е непоносимо за него. Именно тук психоанализата би могла да се намеси, придружавайки субекта в „не-то“ на послушанието и казвайки „да“ на желанието в търсене на новата любов, разделяйки се с любовта на родителите. Юношеството е период през който обществото играе важна роля. Начинът, по който обществото приема и посреща новостите на един юноша, е начинът, по който можем да го определим и опишем. Стремежът да се контролират младите непрекъснато расте, но все по-често се сблъскваме с една невъзможност – опита за контрол. Напоследък все по-често се говори за агресията в училище, която ескалира. В опита за контрол прилагаме строги мерки за наказание и санкции, но те като че ли не вършат работа. Защо е така, защо контролът е безуспешен, защо не може да се овладее агресията? Кое е това, пред което обществото е изправено? „Дори самото понятие „юношество“ се поражда от този стремеж към контрол над младите. Младостта винаги е заплашвала, съответно младежите винаги са заплашвали установения порядък.“ Филип Лакаде, „Тревогата на бащата“, Издание на групата на Фройдистко поле в България, Издателство „Унипрес“, 2009 г. Всъщност юношеството се разглежда като конструкция в психоанализата. Това е една добра опорна точка, която би могла да ни помогне в търсене на решения как да разберем света на юношата. Психоанализата се занимава с три неща, когато говорим за юноша, и това са: изходът от детството, различието на половете и намесването на възрастния в детето. Ако разглеждаме юношеството като конструкция, то тогава би трябвало да има нещо, което я регулира. Регулацията не е само чрез въвеждане на закони, правила и норми. Тя се изразява и чрез думите, които използваме всекидневно („Здравей, как мина в училище?“ „Изпитваха ли те?“ „Имаш ли домашни за утре?“). В тези затворени въпроси липсва отношението към другия субект. Все повече се усеща и липсата на интерес към другия, от какво има нужда, през какви емоции минава и с какво му е трудно да се справи. Като че ли през последните години езикът малко по малко се превръща в мъртъв. Все по-често се използват думи, изпразнени от съдържание и смисъл. Това засилва тревогата у юношите и ги подтиква към преминаване в действие с цел намаляване на тревогата. Неподчинението най-често се възприема като „Той/Тя ми прави напук“, а всъщност зад това стои липсата на обръщение и зачитане на личността. „Веднага си оправи леглото“, а сега да опитаме без повелително наклонение: „Виждам, че си зает/а, мога ли да те помоля, като намериш време, да си оправиш леглото“. Открихте ли разликата? Как бихме могли да поддържаме субективна позиция и присъствие на субект с история, ако не отдадем значение и внимание на това, за което говори. Тук моята логика е в това да се отправим директно към юношите с въпроси около техните желания и затруднения, тъй като ставаме свидетели на преминаване към действия, което е разпознато като агресия. Преминаването към действие се характеризира като нещо, което идва в повече на субекта и то не може да бъде изказано. Много често децата не могат да кажат точно какво мислят от страх, че ще ги накажат или санкционират, тогава те преминават към действие. Въпреки това те пак са наказани. Единственият начин да се опитаме да разберем юношите е като използваме езика, а не като преминаваме към действия със санкции и въвеждане на строги правила. Нима е възможно някой друг да знае от какво имаме нужда и какво ни тревожи? Не, това е невъзможно, но ако го прилагаме като метод за справяне, то ще е доста инвазивен метод да отнемем възможността на субекта да говори за себе си.
Живеем във времена, в които се сблъскваме с непрестанно предлагане на различни развлекателни обекти, но никой не ни пита от какво наистина имаме нужда. Това, което се питам, е как бихме могли да въведем отново езика като основно средство за комуникация? Така ще можем да намерим начина, по който обектите и езикът да си сътрудничат, без да се налага изключването на някое от тях. Нека се опитаме да запазим уникалността на всяко човешко същество в света на изобилие от обекти. Всичко ни се дава веднага и наготово, но в реалното това не върви, защото не разполагаме с бърз отговор какво да правим? Когато участва самият субект (индивид), тогава се активира собственият потенциал и ресурс в търсене на начини за справяне, а това е процес, при който не знаем кое върви и кое не. Това неминуемо е свързано с езика, който все повече липсва във взаимоотношенията както в семейството, така и сред връстниците. Много често можем да видим как млади хора стоят на една маса, но комуникацията им минава през телефона, а не през употребата на език. Езикът е свързан с познанието, а виртуалният свят несъмнено е повлиял върху начините за намиране на информация. А дали това не е начин, по който юношите запълват липсващата комуникация? Преди знанието идваше от родителите и възрастните: това, което ще ни разкажат от собствения си житейски опит, и това, което ще ни обяснят и пояснят с цел да ни насочат и въведат в света на възрастния. Сега като че ли и възрастните не си даваме сметка, че говорим все помалко за себе си. Като че ли комуникацията ни е само за кратки отговори, в които няма история, пояснения и субективна позиция. Не говорим за себе си с какво не сме се справили или какво сме направили в конкретна ситуация, не предаваме знания, а само изискваме. По този начин ние изключваме другия и не му даваме достъп до знанието, подтикваме го към компютъра, който само с едно натискане на бутона ще му даде бърз и несигурен отговор на въпроса. Невъзможно е това, което е било преди, да е актуално и „работещо“ днес. Би било налудничаво да твърдим, че методите и нормите са едни и същи в миналото и сега. Светът еволюира и се развива непрекъснато и дори самите ние като възрастни сме изправени пред едно „Незнание“. Огромното предизвикателство за днешните юноши е това, че им се предлага от всичко по много и те започват да подлагат под съмнение знанието на родителите си. „За един юноша истинският живот винаги се случва някъде другаде. Той винаги търси друго място, където смята, че ще намери по-добър живот от този, който се случва в семейството му“ Филип Лакаде, „Тревогата на бащата“. Автентичността на езика не се изразява в употребата на повелително наклонение, а в опита да разберем чрез думите присъствието на другия субект, който по свой собствен и уникален начин да намери себе си. Нима е възможно някой да разбере какво ни тревожи, ако не говорим?
Размисли на автора…
• Колко често сме си задавали въпроса какво означава грешка? Може би въпросът е какво правим с нея? Опитваме ли се да я осмислим или просто я „подминаваме“?
• Колко често сме спонтанни в общуването? Колко пъти на ден се замисляме какво да кажем в дадена ситуация, следвайки „моралните граници“? Замисляме ли се как се обръщаме към „другия“ и дали в повечето случаи не е само една от многото заучени фрази („Оправи ли си леглото?“ „Написа ли си домашните?“…)
• Да бъдеш авторитет не означава винаги да знаеш какво правиш, това е невъзможно. Колко често отговаряме на децата си с „не знам“? Да бъдеш възрастен не означава, че знаеш всичко. Колко често разговаряме с децата като с възрастни и ги приемаме като такива? Колко често сядаме заедно, за да си поговорим „просто ей-така“ извън етикета на възрастния?
• Независимо от възрастта всеки човек има право да говори за себе си, да бъде изслушан и по възможност разбран. Именно силата на словото прави връзката между нас истинска. Само чрез словото разбираме поне малко за света на „другия“, как той се чувства, какво мисли, какво го вълнува, с какво не е съгласен…
• Често в общуването с децата си един път се обръщаме към тях с „Още си мълък/малка“, а няколко часа по-късно казваме „Вече си голям/голяма“. Ами сега накъде?
• Каква е разликата в изразите: „аз знам“, „искам да знам“„не искам да знам“, „какво знаеш ти“, „аз не знам,“ „ти не знаеш“…
• Единствено думата „знам“ е тази, която се повтаря, но смисълът е различен, както и формата на обръщение.
• Може би като начало ще бъде хубаво да се замислим за начина, по който използваме езика в ежедневието си.
Автор: Милена Жекова
